Светогорският светилник йеросхимонах Йоан Достоинский (1857 - 1942)

автор Георги Тодоров

Две неща правят най-силно впечатление в личността на йеросхимонах Иоан Достоинский: от една страна, неговият изключителен духовен ръст и от друга ­ пълната слепота на нашата книжнина и псевдонаука по отношение на този ръст. Става дума за един от най-издигнатите български духовници на нашия век. Но той и до днес остава неизвестен, недовидян, недоразбран. Нито едно изследване, нито една статия не му е посветена в българската книжнина. Нашите изследователи на Св. Гора го споменават съвсем между другото, главно като книгоиздател. Само игуменът на светогорския манастир “Св. Дионисий” ­ архимандрит Гавриил ­ му е отделил две страници в своя “Левсаик на Света Гора”, от които разбираме каква изключителна личност е бил този истински светогорски старец. Бъдещият о. Иоан се родил към 1857 г. Според архим. Гавриил родното му село е било Горно Броди, а според други ­ Зърново (Зерново). И в двата случая става дума за големи и будни български села северозападно от гр. Драма в предпланината на Пирин. Засега не знаем подробности за ранните години на бъдещия светогорец. Ако съдим по стила на по-късните му дейности, той е получил добро образование (отличен книжовен български език, ползване на френски и пр.). Баща му бил богат човек и е съвсем естествено да му е дал възможност да учи в добро училище ­ може би в Солун. Младежът имал духовно призвание и искал да стане монах, но бащата решил да възпрепятства тези му намерения, като го ожени за мома от съседното село. Всичко било готово за голямата сватба, но когато шествието с бъдещата булка тръгнало със свирни и песни към селото на младоженеца, изведнъж момичето се запревивало от болки, паднало и издъхнало. След такова Божие знамение бащата вече не искал да се противопоставя на призванието на сина си. Това събитие ще да е станало около 1880 г., макар че датировките са само ориентировъчно. След това младият човек отива в Св. Гора. Постъпва като общ работник и послушник в руския скит “Св. Андрей”. После обикаля няколко гръцки манастира, където изучава както гръцки език, така и църковния богослужебен ред. Накрая се установява в българската келия (т.е. малък манастир) “Достойно ест”, която по това време е наброявала към 20 души. Тук той приема монашество. След време при него идва и собствения му баща, който също се замонашва и доживява дните си като добър отшелник.
“Достойно ест” е една от най-знаменитите келии в цялата Св. Гора. Тук през 980 г. (или 982 г.) се е извършило чудото, при което архангел Гавриил се явил на един млад монах със същото име и му изпял песнопението “Достойно ест”, след което го написал с пръст върху каменна плоча. Оттогава тази богородична песен се пее по всички православни храмове по света. Чудотворната икона на св. Богородица, наречена “Достойно ест”, била пренесена в главния светогорски храм Протатон в столицата на Атон Карея. От незапомнени времена келията “Достойно ест” се населява от български монаси.
Счита се, че духовен учител на о. Иоан е бил схимонах Гавриил, чийто портрет и днес стои в гостната стая на келията. Младият монах прекарал цели 15 години като прост монах и йеродякон, след което бил ръкоположен за йеромонах. Бил определен за духовник-изповедник на братята в келията. Той явно е съчетавал две привидно противоречиви дарби ­ бил е едновременно ярък и силен водач и заедно с това преблаг и милостив по сърце. Целият живот на келията “Достойно ест” през нашия век е под знака на неговата личност.
В 1905 г. обителта пострадала от земетресение. През 1906 г. тя била почти изцяло обновена. Имала е около 40 стаи, включително три големи гостни стаи. В годините преди Балканската война келията се превръща в най-активния център на книгоиздаването на българите в Св. Гора. Под ръководството на йеросхимонах Иоан са публикувани многобройни (над десет) книги и брошури, отпечатани главно в Солун. В тази работа о. Иоан си е сътрудничел активно с книжовници като схимонах Паисий Българин, Ефтим Спространов и др. Става дума главно за преводна и компилативна църковна литература, но някъде из брошурите можем да намерим и живото проповедническо слово на йеросхимонаха.
Подробно изследване на изданията на о. Иоан не само че не е извършвано, но дори не е и замисляно. Сякаш не си даваме сметка, че Българското възраждане завършва с Освобождението от 1878 г. само за част от българския народ. Друга голяма част остава под османското иго ­ и там продължават да действат с възрожденска мисия ярки личности. Такъв светител и възрожденец е йеросхимонах Иоан Достоинский.
За съжаление, Балканската война завършва с трагичното противопоставяне между българи и гърци. Българското книгопечатане в Гърция става невъзможно. Отец Иоан успява да отпечата още няколко книжки ­ в Цариград и София ­ но скоро и тези възможности са прекъснати.
Ала главното призвание на достоинския йеросхимонах е било не нещо друго, а самата духовност. От началото на века неговата слава на духовник-изповедник се разнесла по цялата Св. Гора. Преданието гласи, че при него са идвали да се изповядват и да търсят духовно ръководство монаси от целия полуостров Атон и дори двама бивши Вселенски Патриарси, някои сръбски митрополити.
Много поклонници от българските македонски земи и от освободена България също са ставали негови духовни чеда и след това са поддържали с писма-изповеди връзката си със своя старец. Това особено важи за българската емиграция в Америка. Те до голяма степен поддържали със средства келията “Достойно ест” и нейните дейности, като купували по пощата нейните печатни издания. Мнозина от духовните чеда на о. Иоан Достоинский никога не са го виждали, а са имали с него само писмена връзка. Отец Иоан не оставял никого без отговор и без внимание, така че денем и нощем бил изпълнен с двата вида богослужение ­ литургическото в храма и духовното лечителство спрямо безбройните му духовни чеда.
Когато архимандрит Гавриил посетил о. Иоан, видял “шестнайсет сандъци, пълни с препоръчани писма от всички краища на света” ­ това са били задочните изповеди пред духовника. Можем да си представим, че на тези писма съответстват още шестнайсет сандъка с духовните писма на самия отец изповедник, в които той е изпращал своите обнадеждаващи наставления. Как ли могат да се съберат и издадат поне част от тези живи духовни бисери? По подобие на сборниците на мнозина духовни учители. И колко липсва такова четиво именно в българската книжнина!
Вследствие на безспирен почти 60-годишен монашески подвиг към 1937 г. йеросхимонах Иоан изгубва телесното си зрение. Но той запазва ясния си духовен взор до самата си смърт, която настъпва на 19 юли ст. ст. (1 август н. ст.) 1942 г. в самото навечерие на големия християнски празник Илинден. Келийното братство е запазило черепа му в дървена кутия с надпис, а фотографският му портрет стои на видно място в гостната стая на келията.
Като всеки светогорски монах-молитвеник и духовник йеросхимонах Иоан винаги ще остане неизвестен нам относно повечето от делата си ­ съкровено обърнати към Бога. Наш дълг е да въздигнем по-високо светилника, за да почерпим от светлината му. Защото не той има нужда от нашата слава, а ние от неговата.